Някъде някой, вероятнo в кафе „Аржентина“ във времето преди интернет, ми беше разказал за една теория на паралелните светове.
Всеки път, когато направим избор – малък или голям, създаваме две версии на живота си.
Тук живеем с избора, който сме направили , а невзетото решение създава наш паралелен живот, който се развива според последствията от това решение.
И за да не звуча съвсем като Стивън Хокинг, пример веднага давам, да не ви доскучее:
Баба ми е един от най-добрите цигулари в България за своето време.
Един от 7 концерт-майстори в страната, преподавател по цигулка и уважаван музикант. Нейни ученици са концерт-майстори в Женева или Стокхолм, имат успешни музикални кариери в САЩ, изобщо – баба-съкровище.
Аз, както виждате, не съм цигулар. Опитах се, т.е баба се опита. Свирих 4 години при друг, не по-малко добър преподавател, а баба ходеше на турнета.
В един слънчев ден обаче се отказах да свиря на цигулка. Точната причина не си спомням, беше нещо смесено между „не искам да ходя в ново училище“ и „защо аз свиря, а другите играят“, както и „баба ми се кара, че не мога да изброя правилно половинка нота с точка“.
Детска му работа.
Но каквато и да беше причината, аз спрях да свиря на цигулка и животът ми продължи по друг начин.
Според теорията на паралелните светове обаче, някъде във вселената, времето и пространството има една друга Аз, която е продължила да мъкне кутията с цигулката по баира към музикалното училище.
Може, някъде, в другия мой възможен живот, да ме гледате на 1 януари как свиря соло по време на Новогодишния концерт на Виенската филхармония.
По тази теория за паралелните светове, някъде съм съм актриса, нещастно омъжена, емигрант в Испания, оперна певица, шофьор на ТИР, адвокат, собственик на туристическа агенция или чисто и просто красив труп, ако не се бях огледала онзи път, когато трамваят ми мина пред краката.
Понякога ми се иска да разбера какво щеше да е, ако… Но в повечето случаи се радвам, че е това, което е. В този конкретен свят.