Какво правите, когато отидете в Мадрид, Рим или Лондон? Хукваме всички като луди по галерии, музеи и сме готови да чакаме 4 часа на дълга 4 улици опашка, за да видим Сътворението на Микеланджело, минавайки задължително преди това през два магазина за сувенири от Ватикана.
А какво правите в събота в София? Нищо. Кафета, телевизия, чистене, оф, скучно ми е, хайде да видим на кино края на света.
А защо в София не правим като в Рим и Мадрид? Защото, ура, за пореден път – никой не е пророк в собственото си село и никоя софийска галерия не е като мадридския Прадо.
Да, ама не, мили мои.
Малко напън на мозъчните гънки докато съботното излежаване тече с все сила, може да ви заведе до едно от многото „европейски“ места в София, които съществуват, но нямаме очи да ги видим.
Националната галерия за чуждестранно изкуство е точно до Александър Невски, в не-знам-името-на-архитектурния-стил, но аз лично му казвам „европейски“.
Широко стълбище, на което ТАМ сядаш да си изядеш сандвича, а тук изобщо не забелязваш, води към три етажа, на които са събрани индийско, африканско, френско, холандско и съвременно изкуство.
Входът е четири лева, а почивният ден е вторник, в който така или иначе никой няма да хукне по музеи и галерии.
Африкански дървени статуи, статуи на буда, елементи от украса на индийски храмове, Ганеша със слонската глава, Кали, липсваше ми само Египет.
Вляво – френски импресионизъм – цветен, син, зелен, наситен, истински.
Портрети от холандските майстори на онези чичковци със смешните кръгли яки.
В новата част – отново френски импресионизъм. Като във филм – зала с картини, в средата – квадратни фотьойли, как се казваше филма, в който двама влюбени там си правеха срещи?
На последния етаж – купол с естествено осветление и най-търсената картина -“онази с черепите“. Роял, инсталации от метал, които можеш да пипаш, защото само движението ги превръща в летящи метални птици, подвижно S или Вибрация.
Единственото, което липсва, но не знам дали е разрешено всъщност – музика от съответния район или период в отделните зали. Исках да чуя африкански барабани, докато гледах дървените маски и фигури на жени-майки.
За край – пица и бира с гледка към Александър Невски. Никой от нас не направи снимки, защото сме си вкъщи, но това не го прави по-малко хубаво, по-малко европейско.
Само да имаме очи и справедлив поглед, за да го видим.