Не обичам да чакам. Толкова много не обичам, че знам как да си направя чакането приятно и то всъщност да не е чакане.
Особено добра съм в нечакането на автобус. Първо сядам и започвам да си почивам на спирката. Ако не мога да седна, се подпирам. Като се напочивам, започвам да оглеждам хората, да ги подслушвам, с някой дори мога да се заговоря.
Ако няма хора, гледам колите. Броя ги, избирам си наум каква ще си купя някога, когато ги направят на ток и аз спра да съм толкова разсеяна, чудя се защо хората се возят по един и гледат кисело.
Ако съм достатъчно находчива и съм си взела книжка, чета. Дори да нямам книжка, чета съдържанието на дъвките в чантата ми, на гланца за устни, виждам, че му е изтекъл срока на годност, хвърлям го бавно в кошчето, връщам се на мястото си.
И докато съм заета с всички тези сериозни дейности, той автобус взел, че дошъл.
Изкуството на не-чакането съм развила до такива висоти, че често забравям, че чакам кекса да се опече и го вадя когато носът ми подскаже, че съм чакала прекалено дълго.
Преди чаках да порасна, сега разбрах, че пораснали няма и спрях да чакам. Само си седя и си хубавея, като онази маймунка с червилото.
Колкото и да се опитвам да не-чакам, понякога ми се налага кротко да стоя и да…абе да чакам. Като сега.
Никаква дейност не ме развлича, нищо не ми отклонява погледа от часовника, а той, проклетникът, не ще и не ще да се помръдне.
И за да не ми е пък чак толкова неприятно да чакам, предпочитам да го правя пред някой много красив часовник, като някой от тези по-долу.
