Пожелах си я за рождения ден с надеждата да е зимното ми откровение. Първо беше под небето на Тоскана, после Вики, Кристина и сега, викам си, Италия и Бали не може да не ми харесат.
Е, може, когато авторката е Елизабет Гилбърт, когато това е най-рекламираният „женски филм“ на годината, а аз съм решила да прочета книгата, вместо да ида на кино.
Внимавай какво си пожелаваш, защото може и да го получиш, казват.
Получих така искания подарък, седнах, разтворих кориците, на които предвидливо някой е сложил снимка на Джулия Робъртс и Хавиер Бардем, демек -и книгата е в мърчандайза, и потънах.
Потънах в американски клишета, посредственост и пълна липса на светоусещане, по-широко от четвърт долар.
Тази мила дама Елизабет тръгна да търси духовно просветление, повличайки със себе си целия си американистичен поглед над живота, цялата си посредственост и досадния навик даказва на Бог „Здрасти, помниш ли ме“ .
Не спря също да нарича тъгата и самотата „момчета“, да им вика „непослушни хлапета“ и изобщо да води със себе си монолог, достоен само за луда американска психиатърка в провинциално градче с църква, кръчма и кметство.
Дори няма да споменавам навика на американците да си дават странни прякори като „Бакалничке“ и после да говоря за себе си в трето лице.
В книгата няма ред духовност, ред мисъл, ред смисъл, само непрестанно бръщолевене от преситена женица, която размахва из целия свят американската си посредственост.
Повторих американска толкова пъти, защото книгата наистина е ужасно американска. начинът на изразяване, диалозите, обясненията като за малоумни второкласници, всичко е един глуповат дневник, издаден на хартия.
декември, 2010