Харесвате ли си живота?
Аз моя го харесвам много. Най-вече когато си забравя телефона, имам среща и завалява дъжд.
Спрях едни непознати хора и мило ги помолих да ми услужат с телефон. За щастие, в този момент срещата ми се появи и се оказа, че набирам друг номер.
Изнервих ли се? Ни най-малко. Защото знаех, че дъждът ще спре, че любимите ми хора ще дойдат и това малко недоразумение с дъжда и телефона ще остане само забавна случка за разказване.
Но не съм била винаги такава – излишно оптимистична. Тренирах си го най-съзнателно, така както някой си тренира глутеусите с хиперекстензии.
Направих го защото, същото както този с тренировките, разбрах, че това, което правя, е полезно за здравето ми.
Полезно ми е и за единствения мой, собствен, личен животец, който имам и който никой не може да ми върне или поправи, ако нещо му се счупи. Само аз мога да си го моделирам както искам.
Преди време един приятел ми каза „Mоже да те е яд, че си загубила 8 години от живота си, но може и да не те е яд“.
И аз избрах да не ме е яд. Защото ядът яде теб. Другият, заради когото се ядосваш, не се яде, той си живее неговия си животец, има си своите мисли, сигурно се ядосва за нещо друго, но не и за теб.
Спрях да се ядосвам (трайно и дълбоко, имам предвид, все пак не съм будитски монах, а просто една estrella и все пак се ядосвам чат пат), та спрях да се ядосвам на преходни неща. На скъсани обувки по нелеп начин, на забравен телефон, на пропуснат филм, на дъжд по никое време, на сняг през април.
Оставих си сили да се ядосвам за по-важните неща – нарушената справедливост, нещастието, болестите, лакомията, алчността.
Даже и за тях гледам да не се ядосвам много, защото и те от яд се хранят.
И сигурно вече, ако сте достатъчно търпеливи да четете дотук, започвате да се чудите къде са 199-те благодаря, за които пише в заглавието.
Благодарността беше първата стъпка от пътя ми към щастието. Разбира се, прочетох го в някаква книга за самопознание и самоусъвършенстване, тип „мечтата на манекенката“. С тази разлика обаче, че аз поне чета, а те си ги носят за красота.
Тук може би е хубаво да кажа „Да, аз харесвам Хорхе Букай и не ме е срам да го кажа публично“ :)
Благодарностите, благодарностите, да не си загубя мисълта.
За да започнеш деня си добре, казват, ставайки от леглото и тътрейки сънливи крака към тоалетната, на всяка крачка трябва да измислиш едно нещо, за което си благодарен.
Аз през зимата съм ужасно благодарна на това, че не се налага да се обличам, за да отида до тоалетната. Благодарна съм и за семейството си, приятелите, за това, че имам работа, че мога да избирам кои обувки да си обуя, че изобщо имам обувки…
Виждате ли, не е трудно. Изброявайки всички неща, за които сме благодарни, които обичаме, от най-малките до най-най-големите, виждаме живота си такъв, какъвто е – прекрасен.
Мрънкането, оплакването и ядосването не са неща, което си заслужава човек да задържа около себе си.
И ако трябва да перифразирам съвета от по-горе: Може да мрънкаш, но може и да не мрънкаш“.
А най-добре е да си благодарен на всичко, което имаш, защото имаме ли живота си, имаме всичко.