Или размислите на един удавник, твърдно решен да се извади сам
Потъвам. Всяка сутрин е особено осезаемо. Не мога да си поема въздух, макар че съм на сигурно място в леглото си, даже не съм и сама. Самосъжалението ме кара да пиша тези думи. Онова тънко всеизяждащо чувство, което като лепило ме прилепва към дъното на канчето, на дупката, на нищото, на празното.
Как пък не се превърна в сарказъм. В самоирония. В смях, в еклектика, в нещо цветно и преувеличено както съм правила винаги досега.
Не, мадам. Този път сме в сиво и черно, дори майското слънце не помага на сърцебиенето да се успокои. Толкова е шумно в главата ми, че забравям, че душата е безсмъртна, забравям, че имам ангел пазител и забравям изобщо коя съм. Искат да ме повлекат със себе си надолу, но не там е моето място.
Моето място е сред думите, тук, сред вълненията, в средата на неизчерпаемия оптимизъм и вяра в човешкото добро, което все побеждава, все покълва като стрък трева от асфалт.
Забравям, че вярвам в безсмъртието на душата