Пред паметника на Съветската армия, някъде преди обяд в неделя, ме заговори един ливанец.
Че е ливанец, разбрах по-късно, първо разбрах, че е турист, заинтересован от монумента, в чието подножие бяхме.
Разказах му с няколко изречения това, което знам, споменах и че искат сега да го махат.
Той попита: „Защо? Защото комунизмът вече е свършил ли“. Аз: „Май да“. Той: „Ама те не могат така да изтрият историята“.
Съгласих се, защото мисля същото. То е като да триеш старите си любовни съобщения и да късаш снимките с бившия. Дори всичко да изтриеш, спомените не можеш. Щом е било, значи е било.
Помоли ме да го снимам пред „мъжете, които се прегръщат щастливи“ – аз всъщност не бях забелязала, че в предната част на композицията, на входа, мъжете се поздравяват (с края на войната).
Снимах го със стар Кодак за еднократна употреба, с лента. Това ме накара да го попитам от къде е – там, където все още има и такива апарати.
„Ливанец съм. Страната ни е известна с 20-годишната си война. Чува ли ли сте за Ливан?“.
Разбира се, че съм. Като бях малка, на една нова година баща ми каза „Гърмят все едно сме в Бейрут“. И оттогава малко ме е страх на Нова година.
И Бейрут е станал нарицателно за нещо порутено.
Ливанецът – Карил, потвърди представите ми. Каза, че в Ливан няма пътища, няма електричество, всичко е в дупки.
Докато разказваше, гледаше Цариградско, Софийския, парка и децата, които играеха покрай нас.
Гледаше спокойствието, мира.
Беше дошъл в България сами преди два дни, за да си търси работа. Не беше направил почти никакви предварителни проучвания.
Учител по френски и пианист в 4-звездни хотели – това е работил. Не беше сигурен дали му трябва разрешително за работа у нас или не.
Нямаше карта на града, опита се да запомни Славейков, за да се ориентира по него за Френския институт. Не знам дали успя.
Не знам и дали ще успее да си намери работа у нас. Само знам, че имам още една причина по-малко да се оплаквам от това, което имам. Защото имаме много.