Един ливанец в София

Виж още

Заоблени форми и меки килими – новите тенденции в интериора

За много дълго време думата уют не намираше реално...

Обичам те колкото солта!

Помните ли онази приказка, в която най-малката дъщеря каза...

Къмпинг е.

Къмпинг е и зарязваш спането, защото чакаш да...

Давайте лимоните!

Давайте лимоните, ама от истинските, сочните, жълтите, ароматните, пораснали...

Сподели

                                                                                                                                                                                                 

Пред паметника на Съветската армия, някъде преди обяд в неделя, ме заговори един ливанец.

Че е ливанец, разбрах по-късно, първо разбрах, че е турист, заинтересован от монумента, в чието подножие бяхме.

Разказах му с няколко изречения това, което знам, споменах и че искат сега да го махат.

Той попита: „Защо? Защото комунизмът вече е свършил ли“. Аз: „Май да“. Той: „Ама те не могат така да изтрият историята“.

Съгласих се, защото мисля същото. То е като да триеш старите си любовни съобщения и да късаш снимките с бившия. Дори всичко да изтриеш, спомените не можеш. Щом е било, значи е било.

Помоли ме да го снимам пред „мъжете, които се прегръщат щастливи“ – аз всъщност не бях забелязала, че в предната част на композицията, на входа, мъжете се поздравяват (с края на войната).

Снимах го със стар Кодак за еднократна употреба, с лента. Това ме накара да го попитам от къде е – там, където все още има и такива апарати.

„Ливанец съм. Страната ни е известна с 20-годишната си война. Чува ли ли сте за Ливан?“.

Разбира се, че съм. Като бях малка, на една нова година баща ми каза „Гърмят все едно сме в Бейрут“. И оттогава малко ме е страх на Нова година.

И Бейрут е станал нарицателно за нещо порутено.

Ливанецът – Карил, потвърди представите ми. Каза, че в Ливан няма пътища, няма електричество, всичко е в дупки.

Докато разказваше, гледаше Цариградско, Софийския, парка и децата, които играеха покрай нас.

Гледаше спокойствието, мира.

Беше дошъл в България сами преди два дни, за да си търси работа. Не беше направил почти никакви предварителни проучвания.

Учител по френски и пианист в 4-звездни хотели – това е работил. Не беше сигурен дали му трябва разрешително за работа у нас или не.

Нямаше карта на града, опита се да запомни Славейков, за да се ориентира по него за Френския институт. Не знам дали успя.

Не знам и дали ще успее да си намери работа у нас. Само знам, че имам още една причина по-малко да се оплаквам от това, което имам. Защото имаме много.