Как мъжете преживяват любовната раздяла? Какво си мислят? Задават ли си хиляда въпроса „Ами ако“ или всичко им минава с едно напиване?
За жените е ясно – ревем, отричаме, после мразим, после се опитваме да се сдобрим, викаме в ума си всички гадни черти на бившия, оплюваме го пред приятелки, пак ревем, боядисваме си косата и пускаме статуси колко сме доволни от новия си живот, докато, разбира се, ревем.
Но какво правят мъжете обаче?
Ник Хорнби, симпатичен британец, успя да отговори на този ми въпрос с „Егати животът“.
Оказа се, че и мъжете, или поне този, лирическия в романа, превъртат лентата назад, омаловажават случилото се, после рязко започват да се самосъжаляват, точно преди да започнат шумно да демонстрират пред всички, че са супер, че не страдат и че продължават смело напред.
С бедния ми в последно време език трудно ще ви обясня защо ми хареса тази книга, но се надявам с първите редове от нея да ви убедя, че е приятна за четене, особено ако сте почитатели на британската тънка самоирония, нелигавите (не)любовни истории и – не мога да измисля трета причина, освен онова приятно чувство, което хубавата книга оставя, без задължително да трябва да мотивирате усещането си.
„Ето в хронологичен ред петте най-силно опустошили душата ми, най-паметни любовни раздели в моя живот за всички времена:
1) Алисън Ашуърт
2) Пени Хардуик
3) Джеки Алън
4) Чарли Никълсън
5) Сара Кендрю
Това са гаджета, които наистина ме нараниха. Да виждаш името си сред тях, Лора? Предполагам, че ще успееш да се промъкнеш в челната десетка, но място за теб в челната петорка няма. Първите пет места в класацията са запазени за такива унижения и болка, каквито ти си просто неспособна да нанесеш. Думите ми сигурно ти звучат по-жестоко, отколкото бих искал, но истината е, че двамата с теб сме вече прекалено възрастни, за да се правим един друг нещастни. И това е нещо хубаво, така че не приемай като лична обида неуспеха си да се лансираш в челната петорка.
Онези дни на съкрушително страдание са отдавна отминали — и с огромно облекчение казвам „Майната им!“, защото по онова време нещастието наистина ме поразяваше дълбоко. Сега то просто ме дразни; вече го възприемам като нещо най-обикновено — настинка или липса на пари. Ако наистина си искала да ми съсипеш живота, то е трябвало да се докопаш до мен по-рано.“