Най-пагубната мисъл на света е „Ако работиш това, което харесваш, няма да работиш и ден“. Глупости, обратното е. Ще работиш през целия си живот и е много вероятно да намразиш хобито си. Не за постоянно, но понякога ще ти се иска просто да зарежеш всичко.
Затова аз предлагам нова мисъл „Превърни едното си хоби в работа, но другото остави за забавление“.
И както е логично да направя, ще дам пример със себе си. В този живот обичам да правя две неща – да пея и да пиша.
У дома музиката беше работа на три поколения. Никога не съм чула нито родителите ми, нито баба да кажат „Ох, днес не ми се ходи на работа“. Затова и аз реших да направя музиката своя професия.
За съжаление обаче живеем в България и поговорката „музикант къща не храни“ важи с пълна сила. Или поне важеше през 90’те, в Плевен.
В деня, в който закриха операта в града, цялото ми семейство остана без работа. И в същия този ден разбрах, че за мен музиката ще остане само хоби.
В професия превърнах другото си хоби – писането. Водех си дневник от 6 клас и ужасно много обичах хората да ме слушат. Това беше доста досадно за близките и приятелите ми, но се оказа, че все пак съм интересна на хора, които не ме познават, но ме четат.
Така започнах да работя хобито си. Само дето не знаех как да си почивам. Обикновено хората пишат в свободното си време. Или четат развлекателни статии. Аз пишех на работа развлекателни статии. Патова ситуация :)
Затова отново се върнах към музиката и пеенето. Като малка пеех в хор, затова и на „стари години“ (колко ли ще се смея на това определение, когато стана на 80), започнах да пея отново в хор.
С голямо вълнение си припомних удоволствието от това да правиш нещо, което се случва на момента, не ти зависи нито бъдещето, нито заплатата от него и можеш да му се отдадеш с цялото си сърце точно сега, защото после мигът е отлетял.
Когато бяхме деца, всеки от нас имаше хоби – пеене, танци, рисуване.
Когато пораснахме, всички зарязаха хобитата си, защото не им оставаше време, не смятаха за нужно да го практикуват, щом вече имат „друга“ работа или просто се преместиха и не знаеха къде да се запишат.
Някак си решихме, че сме прекалено големи, за да правим нещо за удоволствие. Че сме сериозни и зрели, за да се появяваме на сцена, още повече, ако не сме професионалисти.
Имам позната, която рисува великолепно, но не е хващала четка от години, защото я е срам. Защото вече не била дете. И си имала друга професия.
И аз си мислех същото за пеенето. Защо да ходя на хор, ако работя друго? Преди пеех, защото се надявах, че това ще ми е професията. После, когато се отказах от това, спрях.
Сякаш не можем да правим нещо, ако не изкарваме пари от него. Нали такъв е светът на възрастните…Но това всъщност е ужасно тъжно.
Ние не трябва да сме само работата си, да се идентифицираме с дейността, от която изкарваме пари и да забравим за малките неща, които са толкова близо до душите ни.
Сега отново пея, пак се вълнувам преди концерт и се радвам, че имам как да си почивам от другото си хоби, което превърнах в работа :)
И ако трябва с едно изречение да се изкажа – Не зарязвайте хобито си, само защото сте пораснали. Точно тогава имаме най-голяма нужда да правим нещо, което да ни носи чисто удоволствие. Животът не е само работа.