Събудих се. Тъмно. То аз така – в мрак, се събуждам в последните 6 месеца. Оглеждам се, ослушвам се, наспала съм се.
Продължавам да слушам, не минават трамваи, но аз вярвам повече на себе си, отколкото на градския транспорт и решавам, че въпреки подозрителната тишина, е някъде към 6 и осемнайската тъкмо е завила зад ъгъла, затова не я чувам.
Измъквам се полека, да не събудя домашното население, протягам се по пътя към кухнята, пак в мрак, че у нас имаме прозорци на невероятни места и като светна в коридора, светва в банята, от която пък се вижда спалнята, то не е за приказка.
Та се протягам в тъмното, настъпвам с босия си крак кабела на пералнята, то е по-зле от това да стъпиш на лего, честно, мразя се три секунди, но стигам, пак в тъмното, до кухнята.
Светвам, примижавам, добро утро си викам, да го почваме и този ден.
Протягам ръка към кафето и очи към часовника.
3 и 10.
Пак гледам, че е със стрелки, които имат навик да се мърдат, може да не съм го познала.
Не, толкова си е. 3 и 10.
Ръката с кутията с кафе увисна във въздуха.
Върнах кафето на място, изгасих в кухнята и добре че го направих, защото физиономията ми беше толкова тъпа, че да ме е срам и от стените.
Върнах се по обратния път, в ТЪМНОТО ЕСТЕСТВЕНО, до леглото, сетих се да се прескоча кабела на пералнята и си легнах.
Щото, нали, хората в 3 и 10 в нощ между два работни дни СПЯТ легнали.
Затворих очи, ще спя.
Ще спя, ама друг път.
Бодра съм като череша, мисля като за двама, някаква ръчичка се промъква, всъщност, стоварва се отгоре ми, а крачето на същата тая ръчичка така ме ритва в бъбреците, че изобщо се отказвам от спането.
Кокоря се 32 минути в тъмното. Изчела съм всички изследвания за пагубното влияние на мобилните телефони върху цикъла за сън, как ние сме едни зомбита с осветени мозъци, как никога, никога, никога не трябва да си поглеждаш телефона в спалнята, ако искаш да заспиш някога и въобще – телефоните вън от мястото за сън.
Естествено, нашите не са вън, ами са си много вътре, щото знам какви са тия, дето ги пишат тия „изследвания“, но все пак не искам да го поглеждам.
Най-малкото да не видя, че е станало 3.03 и онези 32 минути кокорене в тъмното всъщност са били 17 секунди.
След още половин вечност ми писва, тегля една на всички ония, които непонятно за мен са решили, че от 22 до 6 трябва да се спи, взимам си телефона, светвам си в мозъка и почвам да мажа по виртуалната клавиатурка „Спа…нето е за сла..ба…ци“.