Звезден миг за всеки блогър е да се разположи живописно в кафене, да си поръча нещо фотогенично за пиене и да затрака вдъхновено по клавиатурата.
Аз, в ролята си именно на такъв, се запътих онзи ден към Витошка с ясната цел точно това да направя – да попиша от някое кафене.
Годините писане от офис по работа ме карат да си представям писането от където и да е като дигитална версия на Рая.
Приятна обстановка, вдъхновяващо полъхва ветрец от морето/цъфналите кестени, думите се леят из под пръстите, посещенията се трупат, лайковете растат.
Да, ама не, драги зрители.
Натоварих си лаптопа в специално купена за целта раница. Не взех зарядното, защото, викам си, аз нали, за малко, за един постинг време.
Обиколих Витошка 6 пъти (тука го бройте хипербола, нямам сили за толкова много) и се настаних в Social Cafe точно до прозореца. Къде си, Кари Брадшоу, да ми завидиш.
И тук се започна Голямото преценяване на риска.
Ще питате – на кой риск.
На този с 1) сигурността и 2) ограниченото електричество.
Обяснявам.
1). Влизането в знайни и незнайни публични интернет мрежи, по-познати като „паролата за интернета е на гърба на менюто“, е опасна за вашето здраве и лични данни.
Не е параноя, реална опасност си е. Фейсбук, мейл, достъп до блога, всичко може да се види от някой, който знае как да гледа.
А после приятелите ви във Фейсбук гледат сеир – как от ваше име се появяват линкове към порносайтове или подобни, писмата ми изчезват, за откраднати самоличности и данни от карти даже не ми се говори.
Решение на 1) – ползваш собствения си мобилен телефон като hotspot. Поне на Samsung се включва с едно тупкане по екрана в Бързо меню.
Направих го. Отворих ФБ, моя безкраен източник на вдъхновение. За три минути отворих 30 снимки, проверих пет линка и се светнах, че все неограничения ми уж интернет си има ограничение за максимална скорост и после ще се влачи като охлюв.
Да не говорим, че батерията на телефона ми започна да свърша сякаш някоя жадна електро-пиявиаца я беше засмукал и нямаше никакво намерение да я пусне.
Спрях интернета, почнах да пиша за испанското кино без да съм онлайн. Което, поне за мен, е супер трудна задача – да пиша без интернет. Сякаш като няма нет, нямам мисъл.
И скоро се сблъсках с 2).
Един хубав постинг, какъвто заслужаваше да бъде този с испанското кино, отнема 2 часа. С подбора на снимките и обработката им.
А това значи изтощена почти до край батерия. Да, не взех зарядното и пропуска беше мой, но по филмите на никой не му виси кабела от масата в Старбъкс, нали.
В края на двата часа, когато постинга беше написан и оставаше само да го кача, се събраха 1) и 2) на куп.
Ъплоудът на съдържание изисква много интернет и много ток, каквито аз нямах.
Прибрах катуна, защото освен лаптоп, бях изкарала междувременно тефтера и моливника, опитах се да не счупя чашите от лимонада и когато се озовах у нас, на собственото ми бюро, си казах: „Това с писането от където и да е, е като теле с две глави. Никаква продуктивност, само привлича хорско внимание“.
Така че другия път 1) написвам си у нас, на многото ток и многото интернет, 2) взимам си чантичката, а не раницата и 3) излизам да пия кафе без лаптопа да ми пречи на гледката.
Точка.
Но не може да се отрече, че снимките на мацки с лаптоп на брега на морето са чудни и дивни, нали :)