Истината за писането от кафене

13245474_1541268056178539_6977747761951488446_n

Звезден миг за всеки блогър е да се разположи живописно в кафене, да си поръча нещо фотогенично за пиене и да затрака вдъхновено по клавиатурата.

Аз, в ролята си именно на такъв, се запътих онзи ден към Витошка с ясната цел точно това да направя – да попиша от някое кафене.

Годините писане от офис по работа ме карат да си представям писането от където и да е като дигитална версия на Рая.

Приятна обстановка, вдъхновяващо полъхва ветрец от морето/цъфналите кестени, думите се леят из под пръстите, посещенията се трупат, лайковете растат.

Да, ама не, драги зрители.

Натоварих си лаптопа в специално купена за целта раница. Не взех зарядното, защото, викам си, аз нали, за малко, за един постинг време.

Обиколих Витошка 6 пъти (тука го бройте хипербола, нямам сили за толкова много) и се настаних в Social Cafe точно до прозореца. Къде си, Кари Брадшоу, да ми завидиш.

И тук се започна Голямото преценяване на риска.

Ще питате – на кой риск.

На този с 1) сигурността и 2) ограниченото електричество.

Обяснявам.

1). Влизането в знайни и незнайни публични интернет мрежи, по-познати като „паролата за интернета е на гърба на менюто“, е опасна за вашето здраве и лични данни.

Не е параноя, реална опасност си е. Фейсбук, мейл, достъп до блога, всичко може да се види от някой, който знае как да гледа.

А после приятелите ви във Фейсбук гледат сеир – как от ваше име се появяват линкове към порносайтове или подобни, писмата ми изчезват, за откраднати самоличности и данни от карти даже не ми се говори.

Решение на 1) – ползваш собствения си мобилен телефон като hotspot. Поне на Samsung се включва с едно тупкане по екрана в Бързо меню.

Направих го. Отворих ФБ, моя безкраен източник на вдъхновение. За три минути отворих 30 снимки, проверих пет линка и се светнах, че все неограничения ми уж интернет си има ограничение за максимална скорост и после ще се влачи като охлюв.

Да не говорим, че батерията на телефона ми започна да свърша сякаш някоя жадна електро-пиявиаца я беше засмукал и нямаше никакво намерение да я пусне.

Спрях интернета, почнах да пиша за испанското кино без да съм онлайн. Което, поне за мен, е супер трудна задача – да пиша без интернет. Сякаш като няма нет, нямам мисъл.

И скоро се сблъсках с 2).

Един хубав постинг, какъвто заслужаваше да бъде този с испанското кино, отнема 2 часа. С подбора на снимките и обработката им.

А това значи изтощена почти до край батерия. Да, не взех зарядното и пропуска беше мой, но по филмите на никой не му виси кабела от масата в Старбъкс, нали.

В края на двата часа, когато постинга беше написан и оставаше само да го кача, се събраха 1) и 2) на куп.

Ъплоудът на съдържание изисква много интернет и много ток, каквито аз нямах.

Прибрах катуна, защото освен лаптоп, бях изкарала междувременно тефтера и моливника, опитах се да не счупя чашите от лимонада и когато се озовах у нас, на собственото ми бюро, си казах: „Това с писането от където и да е, е като теле с две глави. Никаква продуктивност, само привлича хорско внимание“.

Така че другия път 1) написвам си у нас, на многото ток и многото интернет, 2) взимам си чантичката, а не раницата и 3) излизам да пия кафе без лаптопа да ми пречи на гледката.

Точка.

Но не може да се отрече, че снимките на мацки с лаптоп на брега на морето са чудни и дивни, нали :)