Пластмасовите отпадъци, събрани от теченията в Tихия океан са на площ, колкото 7 Българии.
Това са нашите и вашите пликчета, сламки, чинийки от пиле, от кайма, чашки от кафе, опаковки, калъфи за телефони, всичко от пластмасовия живот, което е било издухано от сметищата и е попаднало във водата, се е събрало там.
На площ 7 Българии.
Засега не могат да го изгребат, рециклират или да го направят нещо, което да заличи безумието, наречено пластмаса, затова то си седи там.
Рибите плуват около него в затоплящия се океан и се чудят аджеба какво е това чудо. Някои птици пробват да го ядат, разбират, че не става малко преди да умрат от задушаване.
Къде сме аз и вие в тази мръсна картинка ли? Аз и вие пием сутрин кафе в пластмасови чашки, разбъркваме си захарта с пластмасова лъжичка и пием здравословен (!) фреш в пластмасова чаша, затворена със смешна капачка с дупка, в която са ни боднали сламка.
Аз лично си изпивам сока за около 2 минути. Хвърлям чашата, сламката и капачката в кофата, която е на 8 метра от магазина, от който съм си взела сока. Толкова е живота на чашата, капачката и сламката.
И ако без чашата не мога, то спокойно мога да мина без капаче и без сламка. Капачето така или иначе е с дупка и всъщност няма практическо приложение, освен да ми изглежда чашата супер готско.
От сламката също полза никаква, на всичкото отгоре сърбането от нея прекалено дълго време образува бръчки около устата като на пушачите.
Веднъж прозряла тази проста истина, кротко отказвам сламката и капачето всеки път, когато си поръчам фреш. И всеки път трябва да убеждавам продавачката, че не, не съм се побъркала и си искам сока просто в чаша. Гола, без капак, от чиито ръб да си изпия сока за 30 секунди.
Всеки път я уверявам, че съм сигурна, да.
Също толкова сигурна съм, че мога да нося в една ръка 10 пакетчета Нескафе 3 в 1 между магазина и вкъщи. Или две ябълки.
Разстоянието, без да броим разговора със съседката, се взима за 4 минути бавен ход.
Толкова е животът на найлоновото пликче, в което се опитват да ми набутат кафенцата, че да ми било по-лесно да ги нося.
Все едно после на детето ще му е лесно да плува из найлона.
И ей тая картинка не ми дава мира – плуващите пликчета във водата. Които супер много приличат на медузи, но всъщност са найлонови пликчета, които не се разграждат, не се ядат, не се правят нищо смислено, ако са оставени на произвола на съдбата.
Затова отказвам пликчета, сламки и безсмислени капачки на чаши. Мога да нося продуктите за таратор в една ръка.
Картофите ги слагам в платнена торба, а закуските винаги са „за тук“, защото найлоновият плик няма да го ям, благодаря.
Не можем да се лишим изцяло от пластмасата, тя понякога е единственото добро решение, но това найлоновите пликчета за един сапун трябва да спре.
Ако ще да трябва да рецитирам този текст всеки път, когато вляза в магазина.
А ако пък се чудите какво става с боклука и има ли изобщо смисъл да се хвърля разделно, ето на, да видите, че има смисъл.
Миенето на чинии е отровно занимание