Гледам, хората публикуват снимка на паница със супа и събират по 50 лайка. Викам си, и аз готвя, и аз ще смая света и интернет с кулинарно достижение, за да се радвам и аз на лайката. Ох не, на лайковете.
Размразих един пакет кайма на парното, запретнах ръкави, сложих престилка и почнах да готвя мусака.
Не знам защо се излъгах за пореден път и се забърках с тая мусака.
Аз, принципно, не обичам да готвя мусака. Смятам, че това е ядене, за което отиват продукти за три различни манджи – за кюфтета, за картофи на фурна и за омлет.
Освен това, се готви супер бавно.
Последния път, когато се излъгах да направя мусака, я готвих от 7 до 10 вечерта. Някъде към 9.40 детето тъжно ближеше един балон и шепнеше „много съм гладен, много съм гладен“, а мъжът ми ръфаше суха коричка хляб и само вкусната миризма откъм кухнята ме спаси от това да бъда изядена жива.
И този път стана така, а уж готвих по „бърза рецепта“.
Според нея за нула време нарязвам две кила картофи на дребни кубчета, за секунди те почти омекват в тенджера с вряла вода, аз през това време с две движения съм превърнала суровата кайма в задушена вкусотия с подправки и домати и има няма за още 15 минути запичам във фурната със заливката и накрая всички се храним щастливо.
Първо, картофите ги борих близо половин час, те подскачаха из кухнята, гоних ги, добре, нарязах ги.
Каймата се задуши бързо, сигурно защото сложих кетчуп вместо доматено пюре.
Като казвам бързо, имам предвид под един час.
Картофите ги довари мъжа ми, защото аз трябваше да приспивам бебето. От спалнята пращах инструкции по месинджъра „свали ги от котлона като са полуготови. Не полусурови, полуготови, различно е. РАЗБРА ЛИ“.
Той, слава богу, разбира.
Изсипа всичко в голямата тава и го сложи да се запича. Нали помните, уж за 15 минути. Докато се запече, минаха още 45 минути, вечерта бавно преливаше в нощ.
Запече се криво ляво, бебето заспа, обърнах поглед аз към заливката. Голямото дете, онова, което близа балона предния път докато чакаше мусаката, този път строго заяви „Умирам. От глад“ и ме погледна гладно. Нямаше как да ме погледне сито, предвид още неизпечената мусака.
Сви ми се сърцето. Презрях се заради суетната идея да сготвя, за да снимам и да трупам лайкове, а не за да нахраня тия гладни очички.
Отказах се от заливката. Така времето за приготвяне на мусака рязко спадна до обозримите 2 часа.
В крайна сметка ядохме, пихме и се веселихме с едно варненско вино и моята вкусна незалята мусака, но когато слагах тавата за миене, си казах „Мусака, отричам се от тебе“. Да бях направила един омлет.