Подарявам ти време

„Какво да ви донеса, бабо“, питам всеки път и всеки път баба ми казва „Нищо, просто елате“.

И спрях да мисля за подаръци. За предмети, за вещи, за прахосъбирачки от всякакъв сорт, които наричаме подаръци.

Нещо, което може да се купи с пари, не е подарък. Подарък е времето, чувствата и това да се гледаме в очите, а не в телефоните докато си говорим.

Дори и тежки вечери спрях да приготвям. Защото, сновейки между кухнята и хола, губя от времето за нас.

Едно кафе, един сладолед или една пейка и пълнолуние са достатъчни, за да ни правят компания – на душите ни, които са избрали да бъдат една с друга в този неповторим миг от живота.

Спрях и да искам подаръци. От вещи нямам нужда, имам нужда от приятелите си, от историите им, от мълчанието им, от съучастническия поглед на сестра ми, докато отваряме буркан течен шоколад.

Подаръците запълват място, отделеното време запълва сърцето.