Най-щастливият миг в живота на една жена е когато стане майка. Щастието от родителството ще запълни всяка клетка и ще си остане там поне до абитуриентския бал на бебето.
Нищо такова не изпитах. Прибрахме се вкъщи с мъжа ми и с майка ми, бебето заспа и аз се втренчих в стената срещу мен.
Бяха ме оставили да си почивам и вечеряха в другата стая. Смееха се. За тях животът си продължаваше както досега. За мен обаче всичко беше различно, бях станала МАЙКА. Разревах се. От ужас и щастие едновременно.
В следващите дни бях убедена, че мъжът ми и майка ми ме избягват. Имаха наглостта да живеят живота си по стария начин – спяха си, ядяха и се къпеха когато искат, мъжът ми дори излизаше навън!
Аз не смеех да се подам от стаята, дори докато бебето спеше и чаках някой да ми каже мога ли да се изкъпя или не. Всъщност, чаках някой да ми каже мога ли да дишам или вече така ще си седя – със затаен дъх.
Ревях с повод и без повод, без предупреждение. И бях наистина убедена, че мъжът ми ме избягва.
А когато не ме избягваше, а идваше при нас с бебето, беше явно само, за да ме критикува. Всеки негов коментар по грижите за бебето приемах като упрек, че не се справям достатъчно добре и или се разкрещявах, или се разревавах, а най-често и двете.
Той започна все по-често да се прибира късно от работа, аз бях все по-убедена, че не ни иска и ревях все по-силно.
Беше ми безкрайно тъжно за самата мен, колко добричка и всеотдайна съм, как заслужавам бляскав живот, а ми се е паднало ревящо бебе и съпруг, който не ме обича.
Щастието от родителството изобщо не се виждаше на хоризонта.
Не знам как щеше да свърши всичко това, ако не беше една съседка, която ми каза в прав текст „И ако мислиш, че мъжът ти те мрази, това е следродилна депресия“.
Всичко изведнъж си дойде на мястото. Бях станала майка, имах прекрасно дете и съпруг и щастието от родителството запълни всяка клетка от тялото ми.
В следващите пет години не спирах да повтарям на всичките си бременни приятелки спасителното изречение „И ако мислиш, че мъжът ти те мрази…“.
Дойде ред да раждам втори път. Вече вряла и кипяла в тая работа с бебетата, бях много по-уверена. Къпех се по-спокойно, дишах по-спокойно, още по-спокойно играех на колички с голямото ми дете и през първите две седмици след прибирането ни от родилното бях убедена, че живея в рая.
Разбира се, не мислех, че мъжът ми ме избягва. На втората седмица АЗ исках да избягам.
Да нахраня бебето, да го сложа в леглото и просто да изляза от вкъщи. Да се върна към стария си живот, в който разполагам със себе си, а не съм млекопроизводител. Да си ходя на работа, да мога да закъснявам вечер и да ям без да се ослушвам за бебешки рев.
Знаех какво ме чака във всеки месец оттук до 2019-та година и че ще се върна към моя си живот чак като стана на 40. Бягството ми се виждаше единственото спасение.
Исках да се кача в едно такси и просто да му кажа да кара напред.
И реването се завърна – напоително и ежедневно.
Този път мен успокояваха така, както успокоявах аз преди това – че това е следродилна депресия и скоро всичко ще се нареди.
Но депресията не вярва на голи думи, без значение дали е пред, следродилна или я кара мъж.
Депресията е психическо състояние, често причинено от физически фактори като липса на достатъчно витамини и минерали, неправилен начин на живот, липса на сън.
Както виждате и сами, на една нова майка ѝ се случва всичко това накуп – след раждането тялото е изтощено, а кърменето само помага за това. Безсънието и умората се присъединяват към това злокобно дуо и резултатът е ревящи и тъжни майки, вместо преливащи от щастие.
Моето спасение е взимането на мултивитамини за кърмачки, омега-3 и често срещи с приятели, които да ми напомнят, че всичко ще мине, включително и следродилната депресия.
Тази статия е част от поредицата „Имаме бебе, но какво ще стане с нас“. Вижте всички статии от поредицата тук: