Не чета съвременна българска литература.
Има нещо злободневно, сутрешно-телевизионно, прекалено нарочено в нея, което ме отблъсква.
За мен книгата трябва да е тайнство, магия, загадка, а от толкова интервюта нищо загадъчно не остава. А и онзи ден се сблъсках с Калин Терзийски, беше си купил хляб човека. Каква магия, драги, на тротоара до Попа.
Но „Войната на буквите“ на Людмила Филипова прочетох. Заради буквите. Заради а-то и б-то, които и аз съм сложила в мелничката и въртя и претакам, и се надявам да ги подреждам малко по-добре, отколкото съм ги подреждала досега, че да не си губя времето и аз, и вие.
Прочетох го и заради 5-те романа на Филипа Грегъри, свързани с английската история, които чета и препрочитам и вече спокойна мога да съм екскурзовод в някое китно британско графство.
Иначе казано – срам ме хвана и отворих така широко рекламираната книга, за която вече знаех, че е със заснета специална фотосесия и не знам какво си още, как имао 340 специални събития за премиерата й и изобщо – шум, шум, то не може да се чете в такава шумотевица.
Но ме грабна от първата страница. Защото главите носят името на всяка буква от кирилицата.
Защото съм го учила като сухи факти, но чак сега успях да навържа събитията. Защото представя една нова теория по въпроса с двете азбуки – глаголица и кирилица, която много ми хареса и ми обясни как така от тия заврантулки на глаголицата са се появили после стройните ни буквички.
Ами не са се появили от нея, което звучи повече от логично.
Логично ми се подреди в главата и приемането на кирилицата от руснаците, разпространението й сред западните славяни, изобщо- сухите факти за създаването на азбуката ни заживяха пълнокръвен живот по страниците на тази книга.
Разкри ми и нещо, което е стояло винаги пред очите ми – нашата азбука си има смисъл. Сама по себе си образува текст, който започва с „аз, който буквите мъдри говоря“- аз буки веди глаголи…
Едва сега осъзнах колко грандиозно, неповторимо, уникално и космическо е създаването на буквите ни, на които ние в днешно време тракаме по клавиатурите и забравяме да слагаме член.
Същите тези букви се намират в книгата, върху която са се клели в Реймс всички френски крале и която се смята за национална светиня в любимата ми Франция.
Изобщо – книга с главно К. От тези, които вълнуват, озадачават, карат те да бързаш през страниците, за да разбереш какво се случва и които ти се иска да започнеш да четеш веднага отначало в мига, в който си затворил последната страница.
Така и така ще става студено, „Войната на буквите“ на Людмила Филипова ще прави компания на чая.